„...ако не си го преживял, няма да разбереш.
А ако си го преживял, за какво ти е да си го спомняш?"
Прочетох По пътя, когато бях на 17.
Помолих учителката по литература да ми препоръчва нещо философско — исках да разбера Живота, ха-ха.
Тя ми каза Името на розата, аз взех Керуак. Стана любимата ми книга.
Не разбрах живота, но го усетих - пълнокръвно.
Така, както можеш само на 17.
Сега, на 35, прочетох 18% Сиво.
Поревах си здраво.
Защо ли?
Защото пътят - и на Сал, и на Зак - се оказа един и същ.
Път, по който тръгваш уж, за да откриеш света - а накрая се оказваш изгубен.
Хората помнят различни неща.
Странни, случайни фрагменти.
Стъпкани по асфалта липи.
Разсипана пепел от цигара.
Жужаща муха.
Едно докосване през кръста.
Той помни ръцете.
Дланите. Пръстите. Движенията.
Как държат чаша с вода или му подават стотинка.
Понякога се свиват леко от притеснение.
А понякога чакат.
Да познаваш ръцете на човека е като да познаваш скритото му.
А когато тези ръце си отидат?
Остава с един човек, с когото не иска да говори.
Себе си.
(И тогава става страшно.)
18% Сиво не е роман за любовта или нейната загуба.
Не е роман за разбито сърце.
Това е роман за раздялата.
Роман за раз-дяла.
Безвъзвратна. Окончателна.
Стела е част от Зак.
Може би най-нежната и ранима част от скритото му.
Когато си тръгва, той го преживява сякаш тя е изтръгната от него.
Ампутирана.
Той вече не може да бъде същият.
Светът вече не може да бъде същият.
И няма кой да му върне ръката обратно.
18% Сиво е роман за екзистенциална криза.
Криза на смисъла.
Криза на идентичността.
Кой си ти, ако всичко, с което си се определял, вече го няма?
Кой си ти и какво би правил, ако си никой?
Ако има нещо, за което да се хванеш здраво,
то това са нещата, които обичаш.
Нещата, в които гориш.
Това, което ти е страст.
Не хората, които обичаш.
А нещата.
Фотографията, рисуването, писането, четенето.
Моторите, футболът.
Да готвиш рататуй бавно.
Да свириш на пиано вечер.
Да плуваш на разсъмване.
Хората, които обичаш, не могат да те спасят.
Нещата, които обичаш, също не могат.
Те няма да те спасят.
Но ще ти помогнат.
Ще те изплъзнат.
Някак си.
Защото те са въжето, което те държи вързан за света.
И за себе си.
Понякога животът не ти подава ръка, а ти шибва една с гаечен ключ.
Тогава не е нужно да вярваш в бъдещето.
Нужно е да се добереш дотам.
Така и Зак се опитва да додрапа до Ню Йорк.
Какво ще прави след това, не е толкова важно.
Важното е да стигне целта.
Цял.
Или на парчета - но съшити.
Един модерен Франкенщайн на XXI век.
Прекосявайки Америка, Зак снима.
Бял пикап до пощенска кутия.
Мъж с три непълнолетни блондинки.
Бездомен, спящ с глава върху кашони.
Стадо крави, загледани в обектива.
Зак не снима, защото е фотограф - все пак той отдавна е никой.
Не снима за пари - вече е дилър.
Не снима, за да впечатлява - няма кого.
Зак снима.
Просто снима.
Самият Зак е леко ръбест и малко неудобен.
Неуверен, на моменти ревнив, избухлив, непримирим.
Силно разклатен.
Крехък, но жилав.
Издръжлив.
Като стъблото на канабиса - огъва се, превива се, но не се пречупва.
И все пак той е човек, с когото можеш да живееш.
Да се смееш (аз се смях с глас!),
да пътуваш,
да тъгуваш,
да пиете бира
и да се питате:
Абе алджеба - как се докарахме дотук?!
Във фотографията има една стойност - 18% сиво.
Тя пази баланса между светлината и тъмнината.
Точка на равновесие.
На обективност.
Но в романа е нещо много повече.
Място, в което събираш себе си,
когато си на ръба да се разпаднеш
между крайностите на черното и бялото.
Не е място за живеене.
Но е точка на временно спасение.
В крайна сметка, може би това наистина не е роман за пътя, любовта или загубата.
Може би е роман за онзи момент, в който оставаш сам със своята уязвимост -
прегръщаш я като чувал марихуана
и тръгваш напред с нея.
Не защото знаеш какво да правиш.
А защото не можеш да понесеш да не правиш нищо.
Без обещания, без очаквания -
но с онези 18% сиво в очите,
които ще уловят надписа на някоя ръждясала гара:
„Животът е красив."
Надраскано.
С химикал.
Може и да е лъжа.
Ама върши работа.