Това не е любов.
Това е животно.

Всички говорят за страстта между Хийтклиф и Катрин.

Но под тази страст текат опасни води — мътни, студени, дълбоки.

Водите на раната. На детството. На пукнатините, които не зарастват.

Двама души се разпознават един в друг.

Не светлина — а позната сянка.

Хийтклиф е изоставено дете, галено от чужда ръка.

Катрин — подминато от бащината.

Той завинаги се чувства недостоен.

Тя — недостатъчна.

И това е началото на всичко.

Хийтклиф е повече дом за нея от баща ѝ и брат ѝ.

Тя за него е земя — твърда, тъмна, неизбежна.

Двамата са създадени от едно и също.

Като две половини на една и съща рана.

На теория би трябвало да са перфектни един за друг.

Да си бъдат дом.

Да си бъдат спасение.

Но раните им се оказват по-дълбоки, отколкото любовта им може да понесе.

Страховете — по-силни от чувствата.

Самозаблудите — по-шумни от вътрешния им глас.

И те мислят, и действат през тях, въпреки че усещат друго.

Много жени въздишат по Хийтклиф.

Мечтаят да ги погледне така, както гледа Катрин.

Мечтаят за неговата сурова, неистова преданост.

Но не знаят какво си пожелават.

Хийтклиф е торнадо от огън — и веднъж попаднеш ли в окото му, свършено е.

Той е удар.

Пропукване.

Прелом.

Съдба с лице на мъж.

А в самата сърцевина на торнадото е тихо.

Чува се едва доловима мелодия на дълбока чувствителност, затрупана от гняв и мълчание.

Жажда за нежност.

За обич.

За сливане.

За Катрин.

Катрин е нещо по-опасно от Хийтклиф — тя е тишина, която не знаеш как да прочетеш.

Дете, научено да се утешава само.

Което никой не избира първо.

Отвън — дама и господарка.

Отвътре — едно упорито съмнение, което тя не смее да назове.

Катрин не вярва, че заслужава любов, ако не е Някоя.

А вътре се чувства Не-съвсем.

Хийтклиф вярва, че тя се срамува от него.

И затова се омъжва за Едгар.

Но това не е така.

Катрин се срамува от себе си.

И се опитва да избяга от това.

Тя не е разкъсана между двама мъже, а между два свята в нея —

едната ѝ половина жадува да бъде приета,

другата — да бъде истинска.

Свободна.

Едгар никога не достига до нея.

Той я докосва по кожата.

Хийтклиф — по белега.

Тя за него е поезия.

Той за нея — гръбнак.

Това между тях не е обсесия.

Не е страст.

Не е любов.

То е повече от любов.

Разпознаване.

Те се привличат там, където светът ги е ударил най-силно.

Там, където никой друг не е стигал.

Всяко приближаване реже.

Всяко отдалечаване — още повече.

Той е огън, който търси къде да изгори.

Тя — тъмнина, която търси някой да я види.

Минават през любовта, както се минава през буря — с удари, със затишия, с бягства и връщания.

И двамата знаят: това не се лекува.

Не се избира.

То просто е.

В него има дом.

И гибел.

Едновременно.

И след всичко остава онова, което не иска да бъде унищожено.

Един притаен копнеж.

За какво жадува тя?

Да лежи в ръцете му — притихнала, смълчана в себе си.

Да допре устни до кожата му — там, където шията и ключицата се сливат.

Да диша леко.

Бавно.

Топло.

Ритмично.

Да притвори очи и да потъне в безвремие.

А той?

Той иска само това.